2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. apollon
14. hadjito
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. metaloobrabotka
8. djani
9. iw69
10. rosiela
Прочетен: 1689 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 26.07.2016 17:38
ТАЙНАТА НА ЕДИН ПРЕВРАТ И ГРОБНИЦАТА ОТ ВРЕМЕТО НА ФАРАОНИТЕ В СТРАНДЖА
СМЪРТТА НА ЛЮДМИЛА - ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕ, В ИМЕТО НА БЪЛГАРСКИЯ ЛУВЪР
Автор: Анна Зографова
Людмила Живкова - авторска графика - Анна Зографова
“Тежка тайна дреме над имената, които така бързо организираха галерията за чуждестранно изкуство с народна пара и засенчиха другите страни от Европа, създавали своите сбирки цели столетия. Жалък е опитът да бъдем излъгани с делото, водено през 1982 г. срещу Живко Попов, Кръстю Мутафчиев и още двама техни съпроцесници” - така пише в мемуарите си частният детектив Богдан Кръстев, разследвал загадъчната смърт на тогавашната първа дама на НРБ, министър на културата и дъщеря на на Тодор Живков.
Защото тридесет и пет години след фаталната дата на смъртта на Людмила Живкова продължаваме да си задаваме множество въпроси за кончината на тази легендарна „Бяла дама”, както навремето я наричаха „посветените” и членовете на масонските общества. И до днес официално нейната „тайна” остана недоизяснена и неразкрита.
От обкръжението на Людмила Живкова най-потърпевш обаче остана някогашният й верен велможа - бившия главен секретар на служба “Културно историческо наследство” и дипломат от кариерата Кръстю Мутафчиев. Цели осем месеца той е следствен в преизподнята на ГСУ на прословутата улица „Развигор”. След таен процес, Мутафчиев излежава тежка присъда в Пазарджишкя затвор, като първоначално Военен трибунал, забележете, без той да е военно лице, го осъжда при закрити врата на 20 години лишаване от свобода. Делото се гледа в една от култовите зали на Темида – - в Съдебната палата, в която дълги години впоследствие са излагани като уникални експонати на културното ни и историческо наследство - прочутото Рогозенско съкровище. Присъдата на Мутафчиев обаче била....... заради една…. Неразконсервирана Гробница от времето на Фараоните в Странджа?!
Всичко това звучи като приказка. Но тази приказка се е оказа много страшна. За някои... Един от малкото посветени в нея е бил генерал Леонид Кацамунски, роднина на известния бг художник Светлин Русев.
Но да започнем под ред: през 1985 г. тогавашният министър на Вътрешните работи на НРБ, генерал Димитър Стоянов, известен историк, предлага на Мутафчиев, /който вече е в затвора и излежава присъда/, да продължат заедно проучването на едно тайнственото мястоно, в района на гр. Малко Търново, за което Ванга е информирала Мутафчиев, респективно Людмила Живкова и своята племенница Красимира Стоянова, която междувременно е работела при Мутафчиев и била негова подчинена.
И не само това. През 1985 г., по нареждане на генерал Димитър Стоянов, това е разказано от Мутафчиев – е била взривена прословутата скала на предполагаемия гробищен некропол, в района на кльона край Малко Търново.
Традиционната наука, в лицето на мастити траколози и уважавани учени мълчи и до момента по въпроса.
Каква е истината са знаели само хората, прочели пълната документация по строго-секретното дело с условното наименование “Живко Попов”, гледано при закрити врата и при извънредно строги мерки за сигурност през 1982 г., защото един секретен раздел от самото дело е бил посветен….само и единствено на….тази
ГРОБНИЦА?!!
Тук в този материал няма да коментираме участието и личността на дипломата Живко Попов, защото той специално не е имал отношение към гробницата.
Известно е, че и материалните доказателства за съществуването на обекта били иззети от тогавашната ДС. До момента на изземването им обаче те били държани в секретен сейф, в седалището на бившата служба „Културно – историческо наследство” на ул. „Ангел Кънчев”.
Според официалните данни до 1981 г., НРБ не е имала абсолютно никакви задължения към Запада.Т.е. държавата ни не е имала никакъв външен дълг. Забележете. Това е в Живково време. От този момент нататък активно макроикономиката на държавата ни движи Андрей Луканов, а и дълговете започват да се трупат едва след 1982 г., когато при един исторически Пленум на ЦК на БКП, кормилото на държавата поемат Милко Калев Балев и генерал Димитър Стоянов, прочут с иманярските си мераци и страсти. По странен начин датата на този пленум съвпада и с датата на процеса “Живко Попов” - 4 март 1982 г. Тогава много активно в България се разпространяват слуховете заготвен преврат срещу Тодор Живков.
След заминаването на Живко Попов на работа като посланик в Прага, структурата на бившата служба “Културно историческо наследство”/КН - пряко подчинена тогава на Политбюро на ЦК на БКП, претърпява структурни промени. Тя бива разделена на няколко направления. Паралелно с това е разделен и лимита за отпускането на средства по тези направления. Кръстю Мутафчиев написва Докладна записка, адресирана до тогавашния министър на културата на НРБ, Людмила Живкова, с копие и до Петър Младенов, в която най-подробно описва промените, станали със службата след датата 31 май 1980 г. /датата до която Живко Попов е отговарял за същата служба/. Във въпросната докладна дипломатът Мутафчиев излага факти, че по много важни въпроси в служба КН, включително и финансови не е имало регламент за приемане на решения, което било наложително, предвид обстоятелството, че тези задачи били много и тези задачи са били свързани основно с официалното честване на 1300 - годишнината на Българската държава.
Людмила Живкова получава документа, прочита го и отговаря на Кръстю Мутафчиев като го уверява, че ръководители и разпоредители на направлението КН през 1981 г. са били ТЯ, Петър Младенов и тогавашният министър на вътрешните работи генералът историк Димитър Стоянов.
Разходите в служба КН е следвало да бъдат одобрявани равнопоставено от тримата. Кръстю Мутафчиев не е бил оторизиран нито писмено, нито устно, че може да одобрява разходи или да издава каквито и да било заповеди, например като заповеди за командировки – било то в чужбина или в страната.
От документацията, представена след смъртта на Людмила Живкова на прокурорско - следствените органи е било видно, че приближеният на Людмила Живкова – Кръстю Николов Мутафчиев не е подписвал никакви заповеди. Такива са били подписвани само и единствено от нея.
Докладната на Мутафчиев до Людмила Живкова обаче пак по някаква „причина” не е била представена от прокурора на съдебното дирене по процеса “Живко Попов”, спретнат през м. Март 1982 г. 8- месеца след смъртта на г-жа Живкова.
При настояването на Мутафчиев, същият документ – ДОКЛАДНА, да бъде предоставен на следствието, тогавашният председател на съдебната колегия Милан Ангелов му казл:
”Момче, тази докладна с нищо няма да ти помогне! Много лоша дата си избрал, Мутафчиев!”
А денят бил 9 юни. Годината 1981 г.
Дата, напомняща за Деветоюнския преврат,
На 4 март 1982 г. стартира строгосекретният процес, известен като Дело № 1/1982 . Състав на Върховния съд на НРБ от 4 до 22 март 1982 г. разглежда наказателното дело с общ характер, срещу група длъжностни лица, „за извършени присвоявания и валутни престъпления…”. Вероятно в особено големи размери.
В съобщението обаче е било пропуснато определението „Военен съд”.
Днес, от позицията на времето, спокойно бихме могли да си зададем въпрос, дали са били законни действията на т.
н. “победители” в това дело?!
И тук Кръстю Мутафчиев допълва: “Аз съм цивилно лице. Никога не съм бил служител на МВР или на МНО. В случая, ако въобще трябваше да бъда съден, то трябваше да бъда изправен пред Градски съд и процесът да мине през нормални съдебни инстанции. И защо трябваше да се засекретява всичко?…”
ЗАРАДИ ДАТАТА 9 ЮНИ 1981 г. , ЗАРАДИ БЪЛГАРСКИЯ ЛУВЪР И ЗАРАДИ ЕДНА…ГРОБНИЦА?!”
Лицата, които знаят или са знаели малко повече за този процес и за това, защо там се е споменавало името на Людмила Живкова, са господата Светлин Русев, Богомил Райнов, генерал Боньо Трендафилов и тогавашният председател на съдебната колегия Милан Ангелов. По данни на Мутафчиев, магистратите, издали присъди по процеса се обкичват с генералски лампази.
Много е възможно дкументацията на Дело № 1 за 1982 г., известно като “Процеса Живко Попов” може би в много голяма степен би могла да осветли, кой точно е имал интерес, Людмила Живкова да не бъде жива…?!
Какво обаче прави малко преди това все още живата първа дама на НРБ?
През фаталната 1981 г. баба Ванга е знаела за предстоящата и кончина. Затова неколкократно я предупреждава да бърза със задачите. В рамките на първите 6 месеца мадам Живкова предприела неколкократни воаяжи до Рупите дори и с хеликоптер. Тя посещавала Ванга неколкократно между месеците януари и юли 1981 г.
През януари Людмила заминава за Москва, където подписва план за културно сътрудничество между НРБ и бившия СССР за периода 1981 г. - 1985 г. “Това беше още един договор, озарен от рубинените звезди”, пишат в мемуарите за нея Светлин Русев и поетите Евтим Евтимов и Любомир Левчев. В Москва Людмила гостува и по повод съвещанието на културните министри на бившите соц.страни при което е имала таен и много специален разговор с тогавашния шеф на отдел “Култура” в ЦК на КПСС Пьотър Демичев. Нейни приближени продължават да твърдят, че поводът за това е бил изнасянето на Тракийското златно съкровище в Лондон.
През февруари Людмила Живкова заминава за Индия за което я подготвят разказите на най-доверения й велможа и бивш дипломат, живял преди това един мандат в родината на Джавахарлал Неру. Това отново е съветникът й Кръстю Мутафчиев. По това време той е шеф на служба “Културно наследство” на пряко подчинение на Политбюро.
Той е човекът, който свързва Людмила Живкова
с художника Рьорих. По нейна специална покана през 1979 г. семейство Рьорих гостува в България. Тогава е удостоен с титлата “Доктор хонорис кауза” на Великотърновския университет. Рьорих подарява на България великолепни платна, чието местонахождение е неизвестно.
За Индия Людмила се подготвя и чрез съветите на ерудита феномен с паранормални способности Кубрат Томов. Тя взема със себе си поета Левчев, писателя Пламен Цонев,/автор на “Спартак Олимпиеца”, “Орфей Прорицателя” и “Хомокосмикус”/ и парапсихолога проф. Лозанов. Пламен Цонев я посвещава в тайните на Бялото братство. Целта на последното пътешествие на Бялата дама в Индия е тя да бъде приобщена и към тайното братство на Упанишадите /Богоизбраните/, в чиито ритуали бива посветена в девствените джунгли на страната на бог Шива. Посвещението й в жречество и приобщаването към обществото на Упанишадите става по пътя на изпитания, с преодоляване на земните плътски сексуални страсти и желания и тя като бъдещ адепт тогава е трябвало да премине през изпитанието “очистване” на тялото и душата на което става свидетел личният
й бодигард. В Индия Живкова е била посрещната от нейната духовна майка - Индира Ганди, която я ръководи по пътя на езотериката. Индира е не само държавният ръководител, но и жената, съчетала поста държавен глава, с тежестта и отговорността на задълженията й като ученичка на възпитаничката на Елена Блаватская - Анна Безанд.
Людмила е искрена почитателка на древната индийска култура. Затова в Индия проявява дързост, стараейки се да проникне в свещените тайни и загадки на тази древна страна. Посещава “Златния храм”, Кулу.
Задава много въпроси на Рьорих. По време на разговорите си с него в дома му, той й показва пазената от него реликва върху стената на спалнята - дипломата от Великотърновския университет, с която е удостоен като Доктор хонорис кауза. Разговарят за посланията на Махатмите, за записките на Елена Рьорих, касаещи най-старата история на България. Това са записки, които тя е водила докато съпругът й е бил при тях.
Малко са посветените от нейния кръг, които знаят каква точно информация е получила Людмила при последната си среща с Рьорих в Индия. От Индия Людмила се завръща екзалтирана, но и крайно уморена.
Умората е от приемите, беседите, а изтощението от прелитанията над огромни космически презокеански ширини както и от ритуалите на посвещенията и инициациите в Индия. Донася на баба Ванга информация за посвещението си в храмовете на Индия и армагани - полускъпоценни камъни.
За Ванга Людмила е скътала в пазвата си свещена пръст от Шринагар и Кулу и живи дъхави цветя от Индира Ганди, а също и индийски подправки. Пророчицата сензитив усеща, че краят е близко. Кара я да бърза със задачите - идеята за Българския Лувър, “честване 1300 - годишнината на българската държава” , а и ТАЙНАТА ЗА НЕРАЗКРИТАТА ГРОБНИЦА ОТ ВРЕМЕТО НА ФАРАОНИТЕ, потвърдена й от махатмите в Индия,
за която вече тогава са знаели и корифеят на археолозите у нас - покойният проф. Александър Фол, Ванга и бившият съветник на Голямата бяла дама - Кръстю Мутафчиев.
Тогава Людмила Живкова дава КАРТ БЛАНШ НА МУТАФЧИЕВ ЗА НАЧАЛО НА РАЗКОПКИТЕ.
Обектът е близо до Малко Търново.
В непосредствена близост, в района на “Мишкова нива” проф. Александър Фол също прави своите проучвания….
Людмила отлита за Мексико, където участва в церемонии, посветени на честване 1300 - годишнината на българската държава.
Там е открита изложба на българския гений - художника Светлин Русев…
През 1981 г. Людмила Живкова ходи почти винаги облечена в бяло. Всички я наричат Голямата бяла дама. Смъртта й съвпада с времето на визитата на Ханс Дитрих Геншер в България. Няма информация дали двамата са се срещали и какво са си говорили…
На 20 юли 1981 г. състоянието на Людмила Живкова, която е преуморена от пътувания, мероприятия и задачи, според лекарите рязко се влошава. Тя забелязва , че любимият й пръстен от тюркоаз, подарен й в Индия побелява. Знаещи силата на камъните казват, че това е сигурен знак за болест или смърт. Официално диагнозата й е мозъчен кръвоизлив, последван от тежки и необратими разтройства на дишането. Смъртта на Бялата дама настъпва на 21 юли в 2 часа.
“Кончината на Людмила Живкова е тежка и непрежалима за целия български народ. Нейният кратък, но изпълнен с кипяща творческа енергия и дела живот й отрежда достойно място сред най-изтъкнатите обществени и държавни дейци на страната”.
Погребението:
На поклонението плачеха стари жени и непознати, които отиваха да се простят с Людмила Живкова. Хиляди софиянци часове наред чакаха реда си за да поднесат последна почит и свежа китка с цветя пред саркофага в бяло, изложен в сградата на парламента. Подобно траурно шествие София не беще виждала от времето на погребението на цар Борис ІІІ.
Тя - Голямата дама на България винаги си е падала по царските погребения. В качеството на историк, Людмила много подробно и дълго е изучавала ритуалите. Тя е и автор на книгата за феноменалната Казанлъшка гробница, която е преведена на английски. Всъщност това е и докторската й дисертация, написана пак с помощтта на Кръстю Мутафчиев.
Голямата бяла дама на България бе погребана както по добава, по царски, така както на нея би и харесало.
Тук обаче бих желала да припомня факти и неща, на които не е обърнало достатъчно внимание.
Чрез учредената на името на Людмила Живкова фондация, преименувана впоследствие в “Св. Св. Кирил и Методий”, посмъртно се осъществява лелеяната мечта на Живкова - създава се “Национална галерия за чуждестранно изкуство” .
В предговора на каталога, издаден през 1981 г. от Комитета за култура, посветен на този тогаваше „Мини български Лувър” пише:
“В нашата страна досега не е съществувала галерия за чуждестранно изкуство….и България е почти единствената страна, която не получи в наследство от стария режим дори една що годе оформена национална галерия…?!
…Людмила Живкова създаде българска съкровищница на световното изкуство. Това нейно дело ще се разкрие тепърва в своята същинска величина. То е пример на героизъм в областта на културата. За него тепърва ще се пишат изследвания.”
От колекцията днес е експонирана една съвършено незначителна част. Основните шедьоври - изящни произведения на индийското, западноевропейското, африканското и японско изкуство събират прах и продължават да се кътат в хранилища, защото “нямало място и площ за тях?!” Всъщност те трябва да са там – в подземията на София.
Според официалната информация и спомените на експерта на галерията Олга Арсова, произведенията на изкуството са били закупувани от господата Богомил Райнов и Светлин Русев. Това става след смъртта на Людмила. Много педантично и майсторски господата са събирали и купували картини, уникати, шедьоври като паралелно с държавната, създават и свои лични колекции.
“Едва смогвах да заведа всички новопристигащи произведения, които бяха доставени от господата Богомил Райнов и Светлин Русев с нашите дипломатически самолети. Произведенията стигаха без каквато и да е документация. Купувани са с безотчетни пари…Покупко-продажбата е извършвана на четири очи - от една страна, продавачът - собственик, от друга - нашият представител, а навън е чакал държавният служител с безотчетните пари”.
При откриването на Галерията за чуждестранно, очевидци все още продължават да си спомнят, че същата тази дама, г-жа Арсова /дъщеря на уважаван финансит – г-н Арсов, работил някога в еврейската банка “Геула”/ в София, неколкократно е предупреждавала народния художник Дечко Узунов ,/ тогава вече със склероза/, “да не би случайно да се изпусне и каже, че индийските огромни каменни релефи са на…руснаците?!”
АКАД. БОРИСЛАВ ЙОТОВ - ВЪЗМОЖНА Е РЕВИЗИ...
Doц. Д. Райнова потвърди казаното от ака...